снимка: Връх Св. Илия, Западни Родопи
Instagram: @victor_goleminov
Поводът за написването на този текст е, че заживяхме в период на временна дистопия, единственото спасение от което се намира сред природата, колкото и банално да звучи. Но е факт, няма го дори спасителния пояс на качествените концерти, филми и събития. Предпочитам да гледам клипчета в Youtube, отколкото да присъствам на онлайн събития. Слава богу, от другата седмица Шампионската лига се завръща, макар че мачовете без публика не са същите. Замислете се само през какви дни преминаваме. Пандемия, зима, глобална икономическа криза, повсеместни диктатури, политически игри, корупция, фалш, презастроени мръсни градове, климатични промени, още по-голямо разделение на обществото, корпоративни интереси за печалба и маниакален комерсиализъм. Пускам си новините и се сещам за оня анекдот, в който водещият Юксел Кадриев започва усмихнато с думите: ,,Добър вечер, драги зрители... Е, дотук с добрите новини". Някои от тези проблеми не са временни, но засилвам драматичния ефект. C'est la vie.
В последно време всеки от нас прекара доста време в България. А пътуването в чужбина и туризмът все още не са се върнали обратно в нормалното си състояние, т.е. спокойно да се придвижваш, да ходиш по музеи, да има полети, екскурзии и т.н. И доста си мислех за това, че все пак сме големи късметлии да имаме такава природа, каквато има нашата малка страна. Забелязал съм, че хората обичат да казват, че има по-красиви места по света от България. С което съм съгласен, ако бъдем обективни и се осланяме на критерии като релеф, светлина, климат, културни особености (примерно да има цветни къщички и да са красиво разположени на някакъв склон) и т.н. Когато видиш мащаба на Алпите или крайбрежието на една съседна Гърция или дори като разглеждаш снимки на разни далечни страни като Чили, Бразилия и Нова Зеландия, си мечтаеш да отидеш там, да видиш, да го изпиташ, да го почувстваш. Но в същото време родната природа има някаква странна притегателна сила, която привлича погледа и вниманието на някои от нас по привидно неведоми пътища.
Вихрен не е толкова драматичен и величествен, колкото Матерхорн, например, а тогава защо по-често съм си мислел за пиринския връх и съм разглеждал фотографии, чел съм истории, мечтаел съм си пак да го видя, изкачвал съм го? Мисловната ми енергия е била по-силно насочена към родния връх. Не мисля, че съм някакъв краен тесногръд шовинист или съм дотам наивен да вярвам, че България е най-красива на света. Ами ако се замисля, природната даденост, за която най-често си мисля, е една привидно обикновена планина - Витоша. Не е много висока, няма остри конични върхове, няма алпийски релеф, малка е по площ, няма естествени езера, няма следи от ледникова дейност, има сравнително лош климат по високите части, няма добра инфраструктура, която да позволява по-ползотворното й използване. Какво ме кара да я смятам за толкова красива? Това е субективното ми възприятие за реалността. Да, за съжаление пак навлизам в тия ,,дълбоките води" на съзнанието, леко психология, леко философия, леко езотерика, ама съм маниак, какво да направя, то и специалността ми ме е повредила постоянно да анализирам някакви неща (икономика и финанси за тези, които не знаят).
Но замисляли ли сте се, че има хора, които седят по цел ден пред компютъра, пътуват до работа, ходят насам-натам, гледат снимки в инстаграма от някакви канадски, италиански планини и езера, някакви северния сияния, вулканични изригвания на Везувий и Етна, постоянно си мечтаят да избягат, да отидат надалеч, да видят света. И не са се сетили дори да погледнат към Витоша. Да си вдигнат погледа от телефона, да излезнат на разходка из улиците само за да намерят място, от което хубаво се вижда столичната планина. Всеки ден гледам Витоша, когато метеорологичната обстановка го позволява. Местя погледа отляво надясно и гледам Големия Купен, Скопарника, Резньовете, Черни връх, Камен дел и Копитото. Бъдете маниаци, вземете си бинокъл, няма да съжалявате. И всеки ден се зареждам и се радвам, когато видя облаците, смяната на светлината, изгревите, залезите, есенната премяна, снега, пролетната зеленина, бурите, които бушуват горе лятото. Това е един ежедневен природен спектакъл. Понякога има дни е скрита зад завеса, тези дни винаги са били сиви и скучни. А има хора съм се учудвал, когато ме попитат има ли вече/още сняг на Витоша :). Вдигнете си погледа, ще видите много повече от това дали има, или няма сняг.
А и защо да гледам недостатъците на Витоша. Тя има толкова много уникалани предимства, толкова е богата на разнообразие. Може да практикувате 100 вида спорт на нея (има си филм ,,Един ден на Витоша, посветен на разнообразието от дейности, които може да се практикуват на нея, понякога се чудя губите ли мисълта ми, когато в скоби сложа по-дълги пояснения, а после продължа с текста и изреждането, съжалявам, ако е така), най-дългата пещера в страната е тук, имаме каменни реки, каквито в света има само тук и на Фолклендските острови, има си ендемични видове растения и т.н. Даже има и диви кози! Преди две години, когато се разхождах в района между Черни връх и Скопарника, стадо диви кози минаха на 200 метра от мен и ми изкараха акъла, защото преди това не знаех, че имало и на Витоша. Бях ги видял с периферното си зрение и първоначално ги взех за кучета. Знаейки какви богатства има само на един хвърлей от нас, ни прави по-щастливи, по-големи ценители на красивото, по-жизнени и любознателни. Не е случайна поговорката ,,човек се учи, докато е прост".
Освен това установих, че не съм единственият местен столичен патриот, който се бие в гърдите, вика ,, от Витоша по-високо нема", ,,София е единствената европейска столица с планина" и тям подобни. Голямо вдъхновение намирам в творчеството на Вазов и Алеко и бях доволен, че открих нещо по тази тема в техните разсъждения. И двамата са били страстни пътешественици, ценители на красивата природа, хора, които са обиколили много места по света. И въпреки всичко, тяхното сърце си остава отдадено на България. Алеко, който за времената, в които е живял, е видял Ниагарския водопад, едно от най-големите чудеса на природата! Вазов е пътувал също из Алпите и е свидетел на редица красоти из Европа. Те не омаловажават чуждите пейзажи, напротив, възхищават им се истински с всички средства на словото. Просто възхищението към чуждото и към родното го възприемат по различни начини, това са две различни мисловни състояния и преживявания. От водопадска гледна точка Ниагара наистина е брутално по-могъщ и величествен от Боянския, да речем, но от сантиментално-психологическа Боянския предизвиква огромна вълна от емоции и въодушевление, която може да наподобява това и повече, което Алеко е изпитал пред Ниагарския.
Родното привлича, защото сме израснали сред него. Защото сме чували имената на тези места, историите за тях, виждали сме снимките и сме си казвали колко е красиво наистина. По някакъв начин сме под едно и също небе с тези красоти, един и същи климат, явления. Исторически погледнато, предците ни са живели и са дали по нещо от себе си за тези земи. Ами нали всяка вечер по прогнозата за времето се говори за планините, а лятото за морето и си мислим за тях подсъзнателно. Аз дори гледам много често уебкамерите от планините ни, за да си повдигам настроението.
Знам също, че има хора възприемат природата като отделна от човешкия свят, от държавата, в която се намира, например Амазонската джунгла се простира сред няколко страни и не може да бъде определена само от една страна като родна. Същото е и за Алпите. И въпреки това, дяловете, които се намират в съответните страни са си характерни за тях, носят местни наименования, легенди, традиции и т.н. Всеки народ отдава по нещо от себе си на заобикалящата го природа и обратното. Връзката между природа и държава е всъщност много логична. Планините, реките и моретата са естествени граници, които са възпрепятствали народите да се мешат, да търгуват и да общуват. Това предразполага и обособяването на определни общности и етноси с подобни културни ценности и възгледи и в крайна сметка появата на държава и народ е свързана с всичко това. Не случайно в стихотворения, песни и химни очертанията на държавата са свързани с нейните природни дадености.
В последните сто години обаче развитието на технологиите преодолява природните граници със създаването на самолета. Вече, за да стигнеш до някъде, не е нужно да преминеш през бурни морета или да се возиш 5 дена през степи, равнини и пустини. Хората вече са граждани на света, лесно е да се пътува. Качваш се в една алуминиева летяща машина и се телепортираш за нула време, където искаш по света. Всичко това обаче ни отдалечава от природата и автентичното пътуване и осъзнатият начин на възприемането на реалността. Постоянно сме подмамени от изкушенията на цивилизацията. Матерхорн вече не е просто природна красота, а е природна знаменитост. Гледаме го първо през екраните на телефоните си по инстаграм, после го гледаме по рекламните снимки на туристическите агенции, виждаме го в супермаркета на опаковката на известния швейцарски шоколад, после планираме да отидем до него, летим до там, пътуваме, пътуваме, зърваме го дали за няколко часа, или за няколко дена, ахваме, снимаме го и после back to reality. Не че е лошо преживяване, напротив, много неща се научават и виждат. Но като че ли не се учим истински от красотата на природата. Възхищаваме му се, но оставаме някак си индиферентни към него и той към нас, липсва дългосрочно взаимодействие.
Според възприятията си върху света пътуващите хора се различават значително. Срещал съм хора, които не са обикаляли много екзотични или суперкрасиви далечни места по света, но някак си са толкова одухотворени, пълни с енергия и жизненост, заради подхода им към приключенията и природата. Заради вътрешната им философия, експозиция към нещата, движещата сила и мотивацията. Просто им личи по външността, че те са взели нещо истинско от своите преживявания, по физиономията, прическата, тена, дрехите, поведението. Има го и другия тип хора, които ти казват с най-скучния монотен глас ,, ами да бях на Суматра, имаше някави много странни дървета и беше много жега." Нямам против тези хора, но бидейки по-осъзнати, в това което наистина искаме и търсим, сме способни да живеем по-смислено и по-щастливо. Преживяването сред природата и пътуването не трябва да са туристически капани или повод за фукане, а една идея, чрез която можем да израснем духовно, да се учим от нея.
Това, което се опитвам да докажа е, че гледането на Витоша всеки ден и на Матерхорн за кратък период от време са две различни преживявания, но и двете си струва да бъдат направени осъзнато. Но гледането на Витоша всеки ден е нещо толкова обикновено и лесно, че е крайно пренебрегнато от повечето хора. Обикалянето на света и на България са две различни преживявания, от които човек може да се чувства щастлив според нагласата си. България е малка страна, но ако подходим математически към проблема, в един интервал между две естествени числа има безкзрайно много други числа, нали се сещате какво имам предвид (между 0 и 1 има цяла безкрайност от числа, елементарна математика - пример 0.1, 0.001, 0.0001, надявам се нематематиците да се сещате какво имам предвид). Така че казано полу-поетично, полу-математически в рамките на тези 111 000 кв. км. площ може да намерите една безкрайност от вдъхновение стига да разчупите малко въображението и мисленето. Между другото, тук е редно да вмъкна, че може да съществува и хибридна форма на възприятие на природните красоти и културно-историческото наследство. Ако сте ходили в Северна Македония и сте поне малко запознати с политико-историческото развитие на тази ,,държава", няма как да не гледате с по-особени очи на този край. Охридското езеро какви емоции предизвиква у вас? Наистина е жалко, че антропогенните фактори (политика, икономика, общество) влияят значително върху възприятието ни върху природата и пътуването. Ние сме може би и едно от последните поколения, които ще се наслаждават на ,,чиста" природа. Добра идея е да го имаме предвид. Още няколко години и Рилските езера тотално ще жабунясат.
България е красива страна, има си своите уникални природни дадености от научна гледна точка, но за мене лично е най-красивата на света, защото аз съм избрал субективно така да смятам. Защото за мен красотата не се състои само в чупките на някой връх, гънките на релефа, пясъците и палмите. За мен красотата идва от факта, че тук съм израснал, тук съм видял първите си планини, тук съм бил пленен от върховете им, от езерата, от морето, от плажовете, тук съм се научил на всички outdoor спортове, тук се уча на фотография, тук се уча от природата, тук съм изпитал динамиката на четирите сезона. Аз съм изграден от всичките тези елементи и просто се чувствам на правилното място. Това е красотата и любовта и този подход може да бъде приложен към останалите ни сфери в живота. А и наистина България е лесна за обикване страна от природна гледна точка. Ако бяхме родени в Източен Сибир щеше да е доста по-трудно да разсъждаваме така. Колко слънчеви часове имаме само! Мястото в България с най-малко слънчево греене е Черни връх със средно 1960 часа през последните години. За сравнение Лондон има едва около 1400 часа слънчево греене!
И все пак това са просто едни субективни размисли, но са директно приложение на принципа, че мислите и знанията ни формират реалността, в която живеем :). Както английската максима гласи "Beauty is in the eye of the beholder".