Втора специална награда в конкурс ,,Млад икономист 2021"
Преди една година всички смятахме, че след трудните периоди и кризите неминуемо следват революционни промени, които ще променят обществото и икономиката към „по-добро“. „Доброто“ само по себе си е субектвина идея, но като че ли всички експерти в различните сфери от икономическия и обществен живот смятаха, че засилването на дигитализацията и Индустрия 4.0 ще доведат до благоденствие в дългосрочен план, справяне с климатичните промени, изравняване на стандарта на различните държави и т.н. Всички ентусиазирано прегърнахме идеята за ефикасността на новият дигитален свят, в който започнахме да живеем и който ни очакваше. Екраните станаха прозорец към света. Лаптопът, телефонът и таблетът се превърнаха в основен инструмент за работа, почивка и социален живот. Хоум офисът и дигиталното номадство оформиха новият модерен начин на живот, който още преди пандемията намекваше, че се задава. Значително намаляха вредните емисии, които причиняват замърсяването на атмосферата и направихме една случайна първа значителна крачка към борбата със световните климатични промени.
Дойде периодът на рекапитулация и преосмисляне на повечето дейности в постпандемичния свят. Ще ни е нужен ли офис, ще продължим ли с онлайн обучението, ще останем ли толкова зависими от високотехнологичните си устройства, какви стъпки ще предприемем към един по-зелен свят? Досега дискусиите за роботизацията и изкуствения интелект бяха футуристични теми, достойни повече за хипотетични научни дебати, отколкото за реални икономически анализи. Но ако се осланяме на някои от обективните факти и подходим с малко по-широка интерпретация на тези понятия, не можем ли да достигнем до реторичния въпрос, който би предизвикал сериозен морален дискурс. Не сме ли ние вече изкуствен интелект?
Икономика на пандемията
Ако изключим конспиративните теории, че вирусът е изкуствено създаден (било то за биологично оръжие, изпуснат нарочно или по случайност), то сегашната криза е причинена от фактор, който не зависи от човека. Икономическата наука винаги се е занимавала с антропогенни фактори и модели. Нейната цел и роля винаги са били намирането на най-ефикасните начини за разпределянето на богатствата и ресурсите в държавата. Предизвикателството, което срещнаха експертите в различните сектори на обществения живот бяха свързани не с финансови категории, а с морални. Тежко е да се правят анализи на периоди и събития, които не дават еднозначен отговор. Научният подход не може да обхване и да обобщи човешкия живот, не може да даде отговори на въпроси извън пределите на логиката. Кой може да даде еднозначен, лишен от съмнения отговор на въпроси, свързани с функционирането на бизнесите за сметка на по-голям брой заболели от вируса? Единственият сигурен факт е, че хиляди човешки съдби са разбити от преките и косвени последици от Ковид. Фалиралият бизнес, загубата на работа, доходи и дом могат да бъдат също толкова пагубни, колкото увреждането на здравето или загубата на човешки живот. Очаквахме, че черните времена са писта за излитане към нещо ново и вълнуващо. Очаквахме, че технологиите ще ни улеснят, спасят и подобрят, ще ни направят по-ефикасни, по-умни. А в действителност те ни увредиха. Пандемията ни показа важен урок, че въпреки неограничените възможности на онлайн обучението и дигиталната икономика, все пак човешката природа не е пригодена за такава синтетична среда. Т.е. какво да очакваме, когато напълно се справим с вируса?
Наистина се оказва, че да правиш бизнес в дигитална среда е доста по-ефективно, отколкото в реална. Успяхме да пренесем живота си онлайн. От сутрин до вечер можем да седим пред един-два екрана и да водим „пълноценен“ от икономическа гледна точка живот. Можем да работим, да изкарваме пари, при изключително малко финансови и времеви разходи. Обезсмислихме идеята на офис пространствата, на транспорта, на реалните забавления след работа. Обърнахме изключително голямо внимание и на човешката психика. Депресията се засили и все още няма точна статистика за нейния обхват и интензивност. Разводите се увеличиха. Станахме по-лениви и мързеливи, обхвана ни т.нар. brain fog[1], който се проявява главно от липсата на социална стимулация. Когато човек не е в социална среда, мисълта работи на забавени обороти, появяват се различни видове ментални проблеми, които засягат младото и възрастното поколение. Т.е. това са нашите алтернативни разходи, които плащаме, за да получим финансовите и времеви печалби, както споменах по-горе. За добро или лошо, ние сме много добре адаптиращи се същества и като че ли се привързахме към психологическите капани на пандемичния начин на живот. Това е истинският притеснителен фактор, който ще търпи голямо развитие в бъдеще.
Защо да ходим на кино, когато можем да си пуснем филма директно от лаптопа ни, когато поискаме? И потребителят, и бизнесът остават доволни от минималните разноски и максимална печалба (финансова, времева и дори екологична). Тук можем да дадем и по-академично определение на ситуацията, като я онагледим с теорията на Вилфредо Парето за ефективността[2]. Казано опростено и двете страни печелят, което в случая е най-добрият сценарий от неговата философия. Тогава всяка рационална логика би насочила поведението ни като общество да се развива в тази посока. Голям оборот, малко разноски и много печалби. Феноменът да се гледат сериали и филми по цели вечери с часове е напълно подплатено от икономическата логика и от пазара. Създаването на все повече и повече нови филми и сериали е правопропорционално и на времето, и на броя потребители, които ги гледат.
Ролята на икономиста обаче е не просто да наблюдава процесите като страничен наблюдател, който само констатира факти и дава суховати анализи. Преди всичко ролята на икономиста е да мисли, да разсъждава и да намира „скритата картинка“ на социално-икономическите процеси. Ще си позволя да излезна извън рамките на традиционните разсъждения на анализаторите, които срещаме по списания, вестници, уебсайтове и информационни агенции. Изборът ми да разсъждавам точно върху развитието на филмовата индустрия не е случаен. Смятам, че тя е едно олицетворение на много други дейности, които се промениха по гореспоменатия начин. Но при нея има фактори, които ни позволяват да достигнем до заключения извън пределите на икономиката и да навлезнем в дебрите на психологията и философията, които са ни нужни, за да разберем точно какво се случва с обществото ни в тези кризисни и плаващи времена.
На първо място, притеснителната тенденция е за спад в качеството на филмите, които излизат, за сметка на количеството. Тук водещо става производството на конвейер, следване на алгоритъм за правене на филми. След това с правилните маркетингови, PR и рекламни подходи тези филми достигат до широка аудитория, която ги харесва и се „зарибява“ по тях. При младото поколение (Generation Z) е особено обезпокоителна тази тенденция, тъй като то няма база за сравнение с по-качествените филми, които са излизали в предишни времена. Относно понятието „качество“, което в масовата представа на обществото ни е субективно, тук ще отбележа, че има обективни критерии, по които се определя. Така например, ако вземем една съвременна песен, която е хит и я сравним с някой хит от 90-те ще видим, че сложността при направата на по-старото парче е значително по-комплицирана[3].
Разсъжденията, които прилагам за филмовата и музикалната индустрия могат да се приложат и към останалите сфери на икономическия живот. Големите технологични революции раждат много по-висока продукция на стоки и услуги, но за сметка на това има спад в качеството, пренебрежително минимално подобрение на качеството или потенциално нереализирано качество. Това, което хората започват да търсят са преживявания или предмети без особен смисъл, без някакви реални подобрения в техния живот. Защото е много по-интелектуално стимулиращо да изгледаш един филм, но качествен, в реална среда с приятели, отколкото да гледаш стотици сериали с аморфен сюжет пред лаптопа на дивана. Пример с предмет са новите модели телефони. Революционните промени в изработката им се случват веднъж на няколко години, но всяка година излизат нови телефони със съвсем малко подобрения или понякога с отрицателни промени (неуспешните модели). Но за големите компании е важно да се придържат към голямото и редовно производство, независимо от резултата.
Разликата между едното и другото е, че в крайна сметка качественият продукт ни променя мисленето, чрез него израстваме духовно, психологически, социално, академично и т.н. Безвкусният, монотонният, безликият продут или услуга, които големите компании се опитват да ни пробутат не ни носят никакви по-висши човешки ценности. Икономиите на мащаба обаче позволяват на по-нискокачествената продукция да завладее пазара, защото те се правят по алгоритъм. Целта на големите компании и корпорации е печалбата и те разглеждат потребителите и клиентите си единствено през призмата на потенциални печалби във финансов смисъл. Използвайки принципите на маркетинга, се получава една изключително лепкава форма на симбиоза между бранд и клиент. Комерсиализацията се разгръща с пълна сила, когато компания разполага с армия от последователи, готови да закупят всичко на всяка цена.
Какво всъщност губят потребителите, печелейки тези лесни форми на задоволяване на потребностите си? Загубата не може да бъде измерена чрез никакви индекси или обективни оценки. Загубата е в личностен план. Завърта се деструктивен кръговрат на безсмислено съществуване. Човек действа и реагира на стимули. Дигитализацията, технологичната революция, натрупването на капитали, материалното благоденствие, икономическият напредък в развитите и развиващите се държави обезсмислиха стимулите и най-засегнато е младото поколение. Оформен е един план, алгоритъм на развитие, в който ние сме изкуствено поставени и трябва да следваме. Когато всички ниши на развитие са завладени, когато съществуват твърде големи играчи на пазара, когато всеки член на обществото не се безпокои, че може да остане без дом, работа и храна, тогава няма стимули за особено развитие (България все още е на ръба на тези категории, но поне за София може да се каже, че следва този модел на западно развитие). Няма нужда от израстване, когато светът на Индустрия 4.0 се е погрижил за всичко. Няма нужда да се гледат качествени филми, защото полезността идва от количеството. Няма нужда от мечти и цели, защото на тепсия са ни поднесени лесни форми на материален комфорт и благоденствие, стига да спазваме обществените алгоритми, няма нужда от рискове, идеи, откривателство.
Дигитализацията е най-доброто и рационално нещо, което може да се случи за икономиката. Погледнато и от екологична гледна точка, това е бъдещето и начина за справяне с климатичните промени. Но тя е пагубна за естественото израстване на човешкото съзнание, тя осакатява полето за изява на човешкия дух. Начините за справяне с глобалното затопляне, промените в климата и замърсяването трябва да бъдат решени не с пасивно поведение, при което сме приковани към онлайн живот, а с иновации и решения на конкретни проблеми.
Ковид пандемията катализира процеси, които ни приближават да приличаме на персонажите от филма „Wall-E”. Ние създаваме изкуствен интелект, но не в лабораториите, а в обществото. Срастването ни с технологиите до толкова висока степен през последната година ни доказа, че битието ни може да бъде изцяло цифровизирано и сведено до математизация и роботизация. Измислени са приложения за всички аспекти от живота ни от броя калории, които приемаме, до търсене на любов, разполагаме с устройства за следене на телесни показатели, пулс, време за сън и т.н. Несъзнателно се подчиняваме на предварително зададени парадигми, граници, определния, графици и т.н. Харесваме и следваме неща, без дори да ги подлагаме на критична оценка.
Комфортът на технологиите и благоденствието ни осигурява възможността да бъдем добри само в една-единствена професия или дейност, без да е нужно да разхвърляме мисълта и енергията си в други полета на знание и изява. Ако трябва да използвам един жаргонен израз от английския език, бих казал, че в култ е издигнато „brainless” съществуването, възможностите, които съвременните технологии осигуряват, не са реализирани. Затова защо да четем класически произведения на литературата, защо да гледаме хубави филми, защо да приключенстваме, защо да се стремим към по-високи академични знания и постижения, защо да създаваме startup компании, когато е по-лесно просто да бъдеш в голяма утвърдена корпорация, защо да имаме каузи, защо да се чудим как да допринесем с нещо добро за държавата, в която живеем или света, когато единственото нужно ни е един телефон, лаптоп и жилище?
С тези реторични въпроси не целя да постигна ефект, в който твърдя, че няма качествени хора, мечтатели, откриватели, предприемачи и т.н. Но в процентно изражение броят на тези хора е твърде малък спрямо масата, борбата е твърде неравностойна, нечестна и тежка, особено в България. Идеализмът е твърде крехък, неустойчив и вятърничав, средата – негостоприемна и враждебна за подобен тип разсъждения. Антиподът на мисловното интелектуално крушение, разковничето и решението на гореописаните модерни проблеми е, и винаги ще бъде, образованието.
Развитие на образованието
Най-изчистеното поле за изява на мисълта винаги е било образованието. Чувайки думи като „просвещение“, „култура“, „наука“ и т.н., у нас винаги изплуват асоциации с нещо положително, градивно, светло и съзидателно. Следвайки моите тълкувания, че пандемията по-скоро засили негативни тенденции и процеси, отколкото да ги подобри (дигитализираната икономика и кибернитизирания ни живот), то смятам, че противодействието се крие в качественото, целенасочено и модернизирано хибридно образование, но не и в дигиталното. Противно на очакванията, оценките и мненията на повечето експерти, цялостното дигитално образование е пълен провал.
Цялостната дигитализация на образованието в България беше труден, времеемък и понякога смехотворен процес. Когато се пренесохме в онлайн среда, всички ние, студенти, ученици, преподаватели и учители, просто не го приемахме на сериозно. Липсата на социална стимулация се отразява върху поведението и отношението ни спрямо задачите, които си поставяме. Когато липсва фигурата на преподавателя се губи спойката, концепцията на това да имаш лекции, упражнения и учебни часове. Невъзможно е да задържиш вниманието на аудиторията, когато те гледат през устройство, което може да задоволи краткосрочни изблици на скука. Гледайки през лаптопа, ние просто сменяме прозореца на лекцията с някакво друго четиво или най-спокойно си гледаме телефоните, без да има притеснението за забележка или неудачно поведение в учебна зала. Дигиталното образование не е бъдещето и не би трябвало да бъде. Но частичната му дигитализация е ключът към модерното образование. Видя се, че е нужно да има база данни с предметите, които си записал, да бъдат качени в един облак всички материали, които са ти нужни по предмета, да има ясен график. Това, което се постигна за тази една година е систематизация и ясна структура на учебния процес, нещо, което ще се използва и в бъдеще. Но ползите, които получихме от този вид образование в България за тази една година не са задоволителни на фона на общата картинка.
Форсмажорните обстоятелства принудиха системата да се промени, а това трябваше да се случи отдавна. Учебните занятия не бяха направени достатъчно гъвкаво и интересно и затова не бяха ефективни. Не се взеха предвид основни принципи за поддържане на вниманието на аудиторията. Не се осъществи корелация в промяната: ако промениш средата, в която преподаваш, то трябва генерално да промениш подхода си – времетраенето, презентациите, почивките, домашните задания. При учениците тези неща бяха от изключителна важност, тъй като тяхното развитие е свързано с това някой друг да им задава темпото, учебното съдържание, което трябва да възприемат и т.н. При висшистите винаги доминантната форма на учене е самостоятелният и добросъвестен подход (и страхът от скъсване на изпит трябва да се вземе предвид). Затова висшето образование, с малки изключения при някои специалности, не понесе толкова значителни удари, колкото училищното образование. Още не са ясни поколенческите последици, които ще се проявят при тази дупка от знания през изминалата година и половина.
Държавата, бизнесите и работещите в сферата на образованието в България са изправени пред решаването на множество краткосрочни и дългосрочни проблеми отпреди пандемията и причинените по времето й косвени и преки такива. Най-належащо е да се мисли по посока на това как да задържаме младите хора да учат в български университети. Заради пандемията и Брекзит, повече ученици в последната година се насочиха към България. Макар това да не е поради повишение на качеството в образованието ни, трябва да се използва тази мимолетна тенденция и да се надгради върху това случайно стечение на обстоятелствата. Модернизацията не трябва да се свежда само до промени, продиктувани от проблеми, а изграждане на цялостна стратегия за образованието ни. Последиците от това да увеличим броя на студентите у нас е правопропорционален не само на повишението на качеството на образованието, но и на всички други сфери на живота. Заинтересованите страни с голямо предимство, ресурс и капитали са държавата и фирмите и тук не става въпрос за използването на нелоялни маркетингови трикове с цел печалби, а с добросъвестен, целенасочен подход да се привлича интереса на младото поколение и значително да се подобри качеството на преподаване.
Тук отново опираме до концепцията и идеите за смисъл, стимули и щастие. След като решим краткосрочното изпитание, в което използваме предимството на отлива от пандемията за чужбина, трябва да мислим какво всъщност ще накара един млад човек да се задържи в България за постоянно, да живее тук, да прави семейство, дом и да се чувства пълноценен гражданин на развита европейска държава. Ако се сравняваме по финансови измерители с българите в чужбина, няма да бъдем успешни и трудно ще ги догоним. Затова трябва да търсим логиката извън границите на рационалната конвенционалност. За темата за щастието е писано много, но истински щастливият човек е този, който се е реализирал у дома и който е допринесъл с нещо за подобряването на този дом. Ако за младите е достатъчен финансовият и материалният стимул, то те наистина ще предпочетат чужбина най-вероятно. Именно затова ролята на българското образование е не само да бъде на световно ниво в предаването на академични знания, но и да възпитава добродетили, които създават единството на нацията. Да възпитава и насочва, че има по-смислени и удовлетворяващи неща, които могат да бъдат реализирани в родината. То трябва да ни учи хем да бъдем граждани на света, но и българи, познаващи историята, културата и природата си.
Каква е ролята на работодателите, държавата и учебните заведения? Голямата трагедия на всяка развита икономика е, както споменах, липсата на стимули за духовно развитие, при толкова голяма материална обезпеченост. В случая с България е трудно да се постигне дори високо ниво на финансов комфорт, което допълнително обезсърчава. Тенденцията е глобална, но като цяло корпорациите и фирмите не се отнасят към младите като към хора с мечти, цели и въжделения. Примесено с факта, че и без това повечето са се посветили на монотонно, скучно, липсващо предизвикателства ежедневие. Няма по-потискаща визия за бъдещето на млад човек, който прекарва времето си само в един офис, на стол и пред компютър, без перспектива, без развитие, с работа, протичаща без мисловна дейност. Малките и средни предприятия са двигателят на прогреса и синергията трябва да бъде между тях, държавата и образованието. Те трябва хем да бъдат подпомагани от държавата, но хем да поемат ролята на бъдещи работодатели на завършащи студенти. Единствено те могат да бъдат достатъчно гъвкави и творчески настроени, за да осигурят достатъчно добър и смислен професионален старт. За съжаление в кризата не се обърна достатъчно внимание на тях, а на големите корпорации. Този триъгълник от заинтересовани страни трябва да действа калибрирано и да съдейства на младото поколение от училище, през университета до завършването и последващото кариерно развитие. Крайната цел е ясна. Не да имаме повече работници, администрация, служители и изпълнители, а да действаме като генератор на предприемачи, визионери, творци и хора с идеи, мечти и планове. Висшето образование не трябва да е просто една диплома, която осигурява работа, а състояние на духа.
Обобщение
Съвременният глобален начин на живот произтича от развитието на американската икономика и нейната философия за развитие и правене на бизнес. Моделът 9-5 идва от времето на Хенри Форд преди около 100 години и бързо завладява света. Нека пак да следваме логиката на историческия прогрес. Това, което за времето си е било иновативно и ползотворно за тогавашното общество, е било продиктувано от Индустриалната революция, чиито нови технологии са намалили и стандартизирали работната седмица на 40 часа. С появата на съвременната Индустрия 4.0 започнаха да се прокрадват идеите за промяната на досегашния модел на фиксирана работа, на противодействие от срастването на работник и офис в едно. Оказва се обаче, че има много по-иновативни модели на работа, които да стимулират обществото да бъде по-продуктивно в творчески, качествен и количествен аспект. Пандемията разби клишето на офис средата, на корпоративния формализъм и оттам хвърли черно петно изобщо на „нормалния“ начин на живот. С всичките недостатъци от хоум офиса, трябва да изтъкнем и положителните му страни. Видя се, че системата може да бъде гъвкава и да бъде променяна в наша полза. В следващите няколко години ще има огромна вълна от промени в бизнеса, образованието и обществото и трябва осъзнато да подходим към това явление. Отива си една епоха и се задава друга. А това, което различава старото време от новото, винаги са били идеите, философията, нагласата към света. Преминаването от Средновековие към Ренесанс е донесло със себе си нови идеи, приложени в светогледа на човека, в изкуство, наука, образование, икономика. И ако трябва да направим еквивалент, тогавашната най-значителна промяна, която обобщава периода, е била смяната на фокуса от религия към хуманизъм. Сега е време да сменим фокуса от материализъм и консуматорство към идеализъм.
Ако приемем, че след Втората световна война светът е бил в процес на развитие и глобализация, а след 90-те години започва окончателното свързване на света, натрупване на капитали, строеж на икономиката, то сега младото поколение стъпва върху един вече добре изграден мирен свят. Ако поколенията преди нас са имали за цел да изградят новия свят, то сегашната зелена писта, която трябва да ни бъде дадена като шанс е себереализацията и самоактуализацията. Прогресивните идеи от философията и психологията през последния век за теми като щастието, търсенето на смисъл, пирамидата на Маслоу, и т.н., които досега са стояли в периферията на съвременните ценности, трябва да бъдат имплементирани в новата постпандемична епоха. Само те противостоят на все по-разрастващата се вълна от депресия, апатия и меланхолия, причинени от скучното сиво непредизвикателно ежедневие или от множеството lockdown-и, несигурност и трагедии, причинени от Ковид.
Ако има хора на този свят, които мечтаят да колонизират Марс, защо да не мечтаем и ние България да стане модерна, развита, зелена, прогресивна, иновативна държава, която да конкурира останалите страни не по БВП и доходи, а по качество на живот, индекс на щастието и удовлетвореност. Останалото си идва от само себе си или на икономически език преведено, невидимата ръка на Адам Смит[4] ще се погрижи за останалото.
[1] https://www.steadymd.com/2019/07/16/brain-fog/#:~:text=Brain%20fog%20is%20the%20inability,taking%20a%20whole%20body%20approach. [2] https://www.investopedia.com/terms/p/pareto-efficiency.asp [3] https://www.smithsonianmag.com/smart-news/science-proves-pop-music-has-actually-gotten-worse-8173368/ [4] https://www.investopedia.com/terms/i/invisiblehand.asp