Летището в Таити беше много красиво разпложено. Малкият размер на острова беше накарало инженерите да построят самата писта по такъв начин, че ако не я нацелиш при излитане и кацане ще поплуваш с рибките в Пасифика. С професора бяхме седнали на по кафе в чакане на последният ни полет до самия Нуку Хива. В това време четох информация за Френска Полинезия в Уикипедия. Интересен статут имаше тази "държава". Води се отвъдморска територия на Франция със статут на департамент. Ама че смахнато, на хиляди километри от Париж, тук да има такива чиновническо-административни глупости. В интернет попаднах и на статия за някакви туристи, които станали жертва на канибализъм на острова, към който отиваме.
- Професоре, вижте какво пише в нета. Преди няколко години някакви туристи изчезнали на нашия остров и подозирали местното население в канибализъм.
- Айде, айде глупости пълни, тия журналисти само се чудят как да запълнят статиите. Този сюжет мисля, че вече се е изтъркал тотално. Група туристи отиват на отдалечен остров в Тихия океан и ги изяждат туземците. Тия клишета само по филмите може да ги гледаш. Най-вероятно са се потрошили по някой склон, той островът е планински. Няма бе, навсякъде хората по света вече са нормални, ползват интернет, ядат МакДоналдс, глобализъм бе, батко. То и заради това вече се е изгубила тръпката да пътуваш на майната си. Пристигаш и гледаш как местните си живеят баш по твоя тертип, ама за целите на печалбарството и туризма ти навират тяхната култура и традиции все едно всеки ден ги спазват. Много малко са вече местата по света, където ще имаш наистина автентичен допир с местната култура. Ама то това си е вече отделно изследване, което може би бих направил по-нататък, да сме живи и здрави. Ся търсим спокойствието. Дано го намерим на тоя остров.
Разстоянието от Таити до Нуку Хива беше около 1500 км и като видях самолета, с който ще летим, предположих, че за около 3 часа би трябвало да сме там. Настанихме се. С нас щяха да летят още 4-ма човека. В това число броях пилота и стюардесата.
Тихият океан се беше ширнал под нас с цялата си безбрежна красота. Малки островчета и атоли, пръснати и забравени от бога. Едно време им е отнемало месеци на европейските изследователи и колонизатори, за да достигнат дотук. Какви ли емоции са чувствали, какви ли гледки са заварвали по тези места. Да дойдеш и да видиш, че планетата Земя е толкова голяма, толкова красива и на всичкото отгоре да видиш, че има и хора по тия места. А колко ли са били учудени, когато са установили, че планетата е кълбо, а не плосък диск. В момента най-много ми се искаше като пристигнем на острова да поплувам в тия кристални води. Вече яко смърдяхме на пот и се бяхме схванали от толкова много седене.
Стюардесата беше много любезна и говореше вместо пилота, тъй като той не знаеше английски*. Разказваше ни за страната, за местните проблеми, които имат.
* За целите на разказа всички разговори с чужденци са на български език
- Ние сме малък остров. Само около 3000 човека. Младите вече емигрират, ходят или в Таити, Австралия, Нова Зеландия или Щатите. Но пък вижте, да кажем, пилотът реши да си остане тук, понеже му харесва. Той вече от над 5 години лети за кеф.
- Как така лети за кеф?- попитахме в един глас с професора.
- Той беше пробвал да стане пилот към полинезийските авиолинии, но не успя. Те го късаха няколко пъти в трети курс и не успя да вземе сертификат за управление на самолет. Не се притеснявайте обаче Маналу си е много добър пилот, просто ония имаха много високи изисквания.
Чувайки името си, пилотът се обърна към нас, усмихна се чистосърдечно и ни кимна, накланяйки пилотската си шапка, за да покаже, че сме в сигурни ръце. После пак продължи да си лети.
- Той много се старае, момчето, изгледал е всички клипчета в YouTube за управление на самолет, чел е списания за авиация, малко и книги е чел. Той е единственият, който прави полети от Нуку Хива до Таити и обратно. И както казах го прави за кеф, той пари не събира, а кой колкото му плати. Така хем прави това, което обича, хем си събира парички и не плаща данъци. Иначе на острова работи и като готвач.
Слизайки от самолетчето, му дадохме бакшиш на Маналу. Той се усмихна и пак кимна с пилотската шапка. Много професионално изглеждаше. Беше пълничък, но предполагам, защото работеше на острова и като готвач. Напомняше ми малко на оня известен хавайски изпълнител, дето пее "Somewhere over the rainbow". А гледайки острова, в главата ми точно тая песен сега се въртеше. Летището беше просто една писта, широка колкото учица и една бутафорна барака до нея. След като кацна самолетът, авиодиспетчерът даде разрешение на децата отново да дойдат да си играят на пистата.
Настаниха ни в две бунгала с гледка към океана, метнахме багажа, сложихме банските и се насочихме към океана. Местните само ни предупредиха за акулите, медузите, морските таралежи, змиорките, отровните морски краставици и рибите балон. Обаче какво разхлаждащо чувство. Водата беше хладна, тъй като бяхме дошли извън туристическия сезон. Бързо ставаше дълбоко и трябваше да плуваш постоянно, но такъв кеф. След разхлаждането отидохме да хапнем в най-големия ресторант в града. Там го видяхме и Маналу. За него разбрахме, че не било компромис да бъде главен шеф, наистина готвел много добре всякакви видове месо. Униформата му на пилот се различаваше от тази на готвач единствено по шапката. Иначе същата бяла риза и бели панталони. Е на това му се вика гъвкаво работно време.
Докато хрупахме рачените филета с донесения от мен чеснов сос, го питах професора какъв ни е планът.
- Слушай ся, младеж, да ти кажа как стоят нещата. Аз не правя никакви изследвания в истинския смисъл на думата. Всичко, свързано със събирането на средствата, е бумащина и бюрокрация. Т.е., на мен ми трябва някаква официална версия пред спонсорите ми, за какво ще използвам тия пари. Да не мислиш, че идвам на тия яки места да си човъркам научните работи. Това го правят само сухарите и смотаняците и те за това после се провалят и не стават известни. Как си го представяш, е сега да извадя измервателя за шумово замърсяване и да обикалям острова да засичам децибелите на различните места, после да правя екселски таблици и да им смятам средните стойности, медианите, модите, дисперсиите и другите тъпотии и после да ги анализирам. Истинският живот, той ме интересува. Това, което не може да бъде научно обяснено, анализирано и записано. Какво като запишеш коефициента на тюркоазност на водата тук и анализираш неговото влияние върху невронните връзки между очния нерв, мозъка, хипофизата и ендорфинните жлези. Кой го интересува? Или състава и произхода на пясъка и песъчинките и техният положителен ефект върху кожата на стъпалото и кокалчетата на глезена.
- Да разбирам ви, професоре, но спонсорите не се ли ядосват като пристигнете и не им задоволите очакванията?
- Тука е майсторлъкът, младеж. С годините аз съм си изградил име и авторитет и, така да се каже, не че не смеят да ми правят забележки, но просто книгите, които впоследствие пиша са толкова добри, че чисто финансово им оправдавам разходите. Другото, което е, аз им предоставям данни. Но просто си ги измислям. Те няма как да проверят истинността им, а аз се старая да изглеждат реалистично. Може и да се случва някой лабораторен плъх да види, че нещо не са както трябва данните и да си къса косите дни наред какво точно не е наред, но той е толкова надолу в йерархията, че неговото мнение няма особено значение.
- Бая сте хитър, професоре, признавам.
- Мисли, младеж, мисли! Тоя свят е за умните хора. Красотите на тая планета няма да ти се разкрият току-така. Никой няма да дойде и да ти каже "Извинете господине ходи ли ви се до Антарктида?". Още от едно време помня как държавата ми даваше пари да си правя уж изследванията, а всъщност си правех кефа. Вярно, спечелих си доста врагове сред научните среди, но веднъж като попадна мое произведение в ръцете на Тато, всички мои усилия се "оправдаха". Станах народен любимец, хората четяха книгите ми, вълнуваха се, съпреживяваха историите ми, гледаха снимки и документални филми за тия далечни места. Особено в ония времена светът беше много затворен и разделен и се изискваше кураж да обикаляш. Може би си мислиш, че до някаква степен нямам морал или съм мързелив и безотговорен. Много хора са ми го казвали и го мислят. Но съм приел и двете страни на монетата.
- А вие сте били близки с режима ли?
- Не точно. Аз не мисля, че мога да бъда поддръжник на каквато и да е система. И не се интересувам, честно казано, от политика. Стига да мога да си пътувам. За мен най-важното е свободата, младеж. Е тая свобода, в момента, в която се намираме двамата. Усещаш я нали? Седим си на брега на океана на остров, който има един рутер за Wi-Fi, ядем си рачени филенца в количество с твоя чеснов сос, пием си кокосово мляко с ванилия и се наслаждаваме на залеза. В тия моменти какво ти пука за всичко останало? Тоя живот веднъж се живее и това са истински автентичните моменти, които осмислят нашето съществуване. Майната му на книгите, славата и репутацията ти в обществото.
Професорът имаше някакъв странен поглед за живота. Но все пак изглеждаше като човек, който е намерил някаква логика, която подрежда неговия житейския пъзел. Боднах си още едно рачено филенце и го топнах в купичката с чеснов сос. Отхапах и се загледах в шарената игра на цветовете от залязващото слънце.
- Професоре, вие как мислите, че се промени светът след кризата с коронавируса?
- Тук може да поразсъждаваме доста и бих казал, че въпросът е доста философски и субективен. Някой би казал, че светът вече не е същия, че държавите, обществата, бизнесите, икономиките са тръгнали в тотално различни посоки. Но извън телевизията, психозите, интернета и цифрите, светът си е такъв, какъвто винаги си е бил. Погледни ги хората тук, погледни красивия залез, помириши соления морски бриз, примесен с екзотичните флорални аромати. Усети атмосферата на това откъснато място, неговата близка връзка с природните елементи. Това място винаги е било така. Скрити от нас дремят такива красиви и чисти места. И докато хората сме твърде заети да се бием по воини, да се завладяваме, да се завираме по бетонните си джунгли и да се мразим, тук съществува една забравена хармония. Отвори, който искаш учебник по история. Хвани, който искаш класически роман. Ще откриеш само някакви човешки драми, само конфликти, само проблеми, около това е съсредоточена човешката мисъл.
В този момент дойде Маналу и ни прекъсна разговора. Със смесица от френски език и ръкомахания ни стана ясно, че ще затварят и трябва да платим сметката. Професорът реши да черпи и даже му остави бакшиш. А пилот-готвачът пак кимна по своя професионален начин с усмивката и накланянето на шапката.
- Младеж, утре те искам 8:00 да си тука долу на закуска. Ще тръгваме нагоре към планината. Имало някакви древни руини да ги гледаме и да ги снимаме.
Бунгалото миришеше на влага и на водорасли и видях някаква тропическа стоножка в банята, но като цяло беше уютно. Докато си лежах в легото, посегнах към телефона, но после се сетих, че нямаме интернет тук. Исках да прочета още малко за историята с канибалите. Не, че вярвах. Ама бях любопитен, то нали човек се увлича да чете за такива мистерии. По тия острови в тази част на света е исторически потвърдено, че е имало племена, които са яли хора. Исках да проверя дали и по други места по света е имало такива ритуали.
Закуската беше скромна, понеже май бяхме единствените туристи на острова в този момент на годината. Ние не ядохме много, тъй като ни предстоеше доста ходене днес. Щяхме да ходим нагоре в планината да снимаме останки от древните полинезийци и да търсим някакъв водопад. Денят беше горещ и влажен с надвиснали дъждовни облаци над планинските върхове.
Вървяхме по туристически пътеки и си имаше маркировка, нямаше шанс от загубване. Аз снимах с фотоапарата позиращия професор. Ходихме доста време преди да достигнем тия руини. Доста интересни изглеждаха, но аз лично от такива неща не се интересувах много. Той професора нещо снимаше, записваше си, оглеждаше ги. Качихме се на върха на планината, откъдето се откриваше чудесна панорама към целия остров и малкото градче, в което бяхме ние. Облаците се бяха разотишли и се виждаха и някакви други острови в далечината.
Водопадът Вайпо се намираше от другата страна на планината, сиреч прехвърлихме билото и започнахме да слизаме надолу. Тук вече маркировка нямаше, а само кози пътеки, но не мисля, че имаше шанс да се загубим. След около 2 часа достигнахме поляна, от която се откриваше гледка към водопада. Настроих скоростта на затвора на апарата на по-бавно, за да хвана памучния ефект на стичащата се вода и използвах раницата си и един камък за статив.
След целия тоя преход извадихме челниците и последните километри ги вървяхме по тъмно към бунгалата, но бяхме изпълнени с чувство на удовлетворение, че сме изпълнили част от "мисията".
Влизайки в бунгалото обаче видях, че багажът ми липсва. Потърсих насам-натам, но в това малко помещение единственото, което е можело да се случи е грабеж. Отидох да му кажа на професора, но си засякохме гневните погледи и ни стана ясно и на двамата, че са ни взели куфарите.
- Значи гледаш го тоя остров спокоен и малък, пък те влезнали да ни ограбват. Хубава работа. Все пак е туристическа дестинация през сезона, ама явно го подценихме. Мен нищо ценно не са ми откраднали, само някакви дрехи.
- Лошото е, че в куфарът ми се намираше зареждачката за телефона. - отвърнах аз - е и чесновите изделия.
- Ейййй, верно и аз мойта си я бях оставил там. - измрънка професорът.
- Аз викам сега да се наспим и утре сутринта да видим какво се случва.
На сутринта станахме още преди да е изгряло слънцето и отидохме до ресторанта. Оказа се, че е затворен. Професорът ме погледна и каза, че ще й звънне на жената, която ни даде бунгалото.
Разбира се, не се обади въпреки многобройните ни опити.
- Мислите ли, че е възможно да искат да ни изядат. Смисъл, нали помните, че четох една статия за това. Не знам защо, но някак си вярвах, че може дотам да се стигне. Ние сме единствените туристи на тоя остров, току-що е минала кризата, хората са бедни и гладни... Професоре казвам ви, тия местните ни мислят само лошото! Не видя ли тоя Маналу как сладострастно ни гледаше още, откакто се качихме на самолета му. И тия местните нали казаха, че бил специалист по готвенето на месо.
- Стига си се филмирал бе, младеж. Няма да ни изядат. Ако толкова нямат пари и искат нещо да ни направят ще ни ограбят и ще ни продадат органите на черния пазар. А и как ще ни убият, те ако нямат огнестрелно оръжие, никакъв шанс да ни докоснат. Ский какъв нож нося в мен.
Наистина бях впечатлен. Бръкна в раницата и извади едно мачете, което направо ще ти отсече главата с един замах.
- Това ми е подарък от Фидел Кастро. Кубинско, качествено като пурите им. Нож, ама не като тия в днешно време на оня палячо Беър Грилс.
- Как ти го е дал?
- Нали България и Куба бяха приятели и там ме бяха пратили да снимам, абе дълга история, дай ся да видим какво правят тия смешници тука, дето ни разиграват.
- Гледам, че самолета е още на пистата, което ще рече, че са тука. Ама какво се крият, не мога да разбера.
Криейки се, започнахме да обикаляме из градчето. Нямаше жив човек по улиците. Да не би пък да имат национален празник. Ама нещо много съмнително така да ни ограбят и после да няма хора, те щяха да са по улиците поне. Насочихме се пак към бунгалата и ги видяхме къде са. Бяха заобградили бунгалата и явно мислеха, че сме още там. Щяха да ни правят засада. И наистина Маналу беше сред тях и държеше пистолет. Пак беше с бялата си униформа, но този път носеше барета на главата. Пълен филмар!
- Може да се насочим към другата част на острова. Да си помислят, че сме изчезнали след вчерашния преход и да си спечелим малко време да помислим какво ще правим. - предложих аз.
- Да, добра идея. Те тия не са много умни щом първо решиха да ни ограбват, а после да ни убиват. Ще измислим как да ги прецакаме.
Брей какъв красив остров, а какви местни само. Ходехме пак из горите и умувахме как да се измъкнем. Нямахме интернет, а аз скоро и батерия нямаше да имам. Наоколо имаше само океан и дивашки острови, чийто местни сигурно имаха подобно отношение към по-рано дошлите туристи тази година.
- Професоре, какво стана сега с вашите разсъждения за хармонията?
- Ми, понякога така става. Поне, ако оживеем, ще стане много хубав пътепис. Е така се става известен. Не ги очаквах да бъдат толкова кръвожадни тия кокошки, честно.
Изкачихме се на върха пак и започнахме да се оглеждаме. Той проф. Позитронов винаги носи със себе си бинокъл, ама не ми даде да гледам през него. Гледаме, гледаме и по едно време видяхме, че има закотвена яхта в единия от многото пусти заливи на острова. Сигурно бяха някои баровци, които си правят морско пътешествие. Заслизахме към тях през трънаците и храсталаците, изподрахме се, ама бързахме да не ги изпуснем.
В следващия момент сигурно сме изкарали акъла на горките хорица. Както си се плацикаха голи и необезпокоявани в живописния залив, изведнъж им изскочихме от храсталаците, викайки "Ехо, ехо". След първоначалния шок се успокоиха и им разказахме за местните. Те се съгласиха да ни спасят и да ни оставят в Хаити, накъдето се били насочили. И двамата с професора си отдъхнахме. Както и предполагах, двамата бяха американски баровци, мореплаватели-милионери и си правеха пътешествие из Тихия океан. Мъжът ни почерпи с уиски, а жената нареди на екипажа да подготвят вечерята. Пак се наслаждавахме на красивия залез, този път плавайки към Хаити.
- Професоре, ние летяхме до Нуку Хива от Таити или от Хаити? Че зех да ги бъркам нещо.
- От Таити.
- А те накъде казаха, че отиват?
- Хаити.
- Това не е ли в Атлантическия океан?
- Да, там е. Ся го питах капитана, само на малко повече от 8000 км е от тука. Добре станаха нещата. Ще спестим сега пари от самолети и хотели, а пак ще се озовем на суперяко място. И ще поживеем няколко седмици на борда на баровска яхта.
Предполагам наистина нещата се развиват по-интересно от очакваното. Седяхме си четиримата на палубата и гледахме за последно очертанията на острова. Дойде някакъв келнер отвътре и ни изреди списъка на вината, които имаха. Не разбирах от вина, а от чесън, но си поръчах същото, каквото си взеха останалите.
Край на част III