Кратък разказ, с който участвах и спечелих награда в конкурс "Под върха" през 2018.
Скафандърът беше станал лепкав и с характерната миризма на изпотено и вмирисано. Шлемът се беше запотил леко, но важното беше, че проф. Красимир Иванов напредваше сравнително безпроблемно и бързо през оранжевия камънак на Олимп Монс. Не се чувстваше уморен, все пак беше обикалял земните върхове на младини и определено имаше натренираност. Спомняше си с носталгия дългите дни прекарани по билата на българските планини. Кристалночистият въздух, миризмата на бор, студенината на планинските езера, есеният килим от листа. Да, това бяха любими негови усещания, но сега изникваше единствено носталгичният спомен за тях. Спомняше си и първите му сериозни изкачвания в Алпите, Андите, Хималаите и Каракорум… Безсънните нощи прекарани в аклиматизиране, успокояване на тревожността и радостта от изкачването на първенците в съответните планини...Приятелствата и трудностите, през които беше преминал, бяха калили характера на проф. Иванов и сега той беше готов за подвига на живота си. Но чувстваше нещо различно от това, което беше изпитвал досега. Не можеше и самият той да го разбере.
Водачът на първата международна експедиция до най-високия връх на планетите от Слънчевата система загрижено преглеждаше с колко кислород разполагат всички участници от експедицията. Междувременно, останалите се занимаваха с устройването на лагера и провеждането на множество изследвания на почвата и околната среда. Вятърът духаше „силно”, но поради тънката атмосфера на Марс, той по никакъв начин не предизвикваше дискомфорт у „алпинистите”. Проф. Иванов разучаваше магнитната обвивка на червената планета и сравняваше нивата на UV лъчите тук и тези на Земята. За ежедневните резултати той докладваше на водачът на експедицията д-р Габриеле. Вече се намираха само на около 10 км под върха и ентусиазмът и емоциите се усещаха много ясно във... „въздуха“.
Годината е 2053 и двадесет и петте участници в експедицията щяха да са първите хора стъпили на най-високия планетарен връх в Слънчевата система. Точно 100 години след изумителния подвиг на Сър Едмънд Хилари и Тенсинг Норгей при първото изкачване на Еверест. Проф. Иванов определено чувстваше гордост, че и българското знаме щеше да бъде едно от малкото забити горе на върха.
Часът беше 8:00 сутринта и д-р Габриеле пусна съобщение до всички, че часът на атаката е настъпил. Нямаше закъде да се бърза, тъй като за разлика от Земята, на повърхността на Марс човек е по-лек и са необходими значително по-малко усилия за ходене и катерене. Освен това Олимп Монс беше огромна, но полегата планина, не беше така стръмна както земните планини. Нейният връх се извисяваше на 26 км над околната равнина (тъй като все пак на Марс няма океани не можем да говорим за надморска височина). Скафандрите правеха прехода още по-приятен, тъй като те напълно ги изолираха от околната среда и бяха направени с екзоскелети, които повишаваха средната скорост на участниците.
***
Последните няколко крачки преди всеки връх са винаги най-вълнуващите. Макар тогава човек да се чувства най-уморен, адреналинът и емоциите, които бушуват в тялото сякаш му дават свръхчовешки сили, с които да качи послелдните метри. Но в случая не беше точно така. Участниците в експедицията се бяха изморили сравнително малко, пулсът им беше в нормата, липсваше мускулна треска, някои имаха само малък световъртеж. И така, малко преди 13:00 всички двадесет и пет члена от експедицията вече бяха на върха на Олимп Монс. Гледката беше красива-накъдето и да погледнеш се виждаше оранжево-червената монотонност на една безкрайна пустиня. На югоизток се виждаше Тарсис Монтес със своите три гигантски планини-вулкани: Аскариус Монс, Павонис Монс и Арсия Монс. На север се виждаха огромните каньони, през които преди милиони години са текли буйни реки. На изток в равнината се виждаха множеството малки селища и основният град, които се беше превърнал и в столицата на хората, които живееха на Марс-City X.
City X беше основан през 2024 година от първите заселници на Марс, изпратени от компанията на Илън Мъск-Space X, затова и базовият лагер по онова време носеше името Base Camp X. Но постепенно условията на Земята ставаха все по-лоши, зачестяваха бурите и природните катаклизми и постепенно хората се пренесоха да живеят на Марс. Постепенно Base Camp X нарасна, докато се взе решение да бъде преименуван и на City X-първият град извън пределите на Земята.
***
Разнообразни мисли минаваха през главата на проф. Иванов докато дъвчеше напоената с вода лиофилизирана ябълка. Българското знаме вече беше гордо забито до останалите, но постепенно държавите и народите бяха в процес на „сливане и интегриране“ и много скоро нямаше да има понятие като „народност“.
„Защо, ние, хората, винаги имаме склоността да сключваме договори и да правим съюзи след като катастрофата се е случила?“-си мислеше той. „Какъв е смисълът от новия Световен съюз, когато ние вече унищожихме планетата Земя? Защо не се сетихме по-рано да спрем алчната си експанзия към природните богатства на нашия дом? Данните бяха ясни и категорични още от 70-те години на 20ти век. Защо изсекохме горите си, защо не позволихме на иновативните и екологични компании да се развият, а допуснахме петролните гиганти да монополизират пазара и да продължат да замърсяват въздуха? Защо не обръщахме внимание на малките неща като да събираме разделно отпадъците си, да пестим водата от чешмите, да изгасяме електрическите уреди, когато не ни трябваха? Защо бяхме толкова зависими от тези пластмасови пликчета, прибори, чашки и други? Комерсиализмът ни тласкаше към безумното произвеждане и трупане на ненужни вещи, той беше причината и за развитието на технологиите за добро или за лошо. Можеше да действаме, можеше да предотвратим това. Не беше трудно. Алчността и леността погубиха Земята. Вече колкото и усилия да полагаме никога няма да върнем разтопените ледници, изсечените гори, разрушените хабитати и вече завинаги изченалите видове. Тогава трябваше да действаме“.
Може би ако в онзи далечен момент през 1953 някой беше казал на Сър Едмънд Хилари, че след 100 години, човешките технологии и способности щяха да бъдат толкова развити, че ще достигнем най-високия планетарен връх в Слънчевата система, той би се зарадвал. Но, можел ли е да предположи цената и жертвата, през която сме минали за достигането на това „постижение“.
Не беше само проф. Иванов, които тъжно съзерцаваше тишината на Червената планета. У останалите участници от експедицията също тежеше чувството на Пировата победа. Те знаеха, че от еволюционна и технологична гледна точка бяха направили огромен скок. Все пак човечеството е тръгнало от събирането на плодове и ловуване и е стигнало до населяването на съседна планета и още повече-изкачването на най-високия й връх. Носеше ли изкачването на Олимп Монс същото чувство каквото носи изкачването на кой да е земен връх? Питаха се: „бяхме ли щастливи?“