top of page
Search
  • Writer's pictureVictor Goleminov

В търсене на спокойствието. Част IV.



 

- 6/10 му давам на Нуку Хива.- измърмори професорът. - Мисля, че като изключим опитите за убийство и отровните животни, всичко друго си е много спокойно на острова.

- Аз ще напиша негативно ревю в TripAdvisor.


За тия 3 месеца на плаване през Тихия океан научих много за себе си. Първото беше, че най-добрият слънцезащитен фактор за моята кожа беше 30-ти. Бях хванал доста добър тен, тъй като всеки ден се пекох на палубата с чаша вино или ром. Второто нещо беше, че да си записваш в тефтер нещата, които са ти се случили не е чак толкова зле. Може наистина да издам един пътепис, като се прибера. Само че нямаше ли професорът да ме конкурира пък той като издаде книга за същото пътешествие. По-нататък щях да ги мисля тези неща, но отделях време всеки ден да пиша. Третото нещо, което научих е, че срещу морската болест нищо не помага. Обаче пък се свиква с нея.


Яхтата напредваше бавно, а ние с професора и с мъжа и жената, които ни спасиха, си лафихме за живота. Джейк тъкмо ни разправяше как с жена си Моли станали милионери и започнали да обикалят света.

- С жена ми Моли работехме като сърф учители в Калифорния. Един ден тя ми каза да пуснем фиш в лотарията. Аз отначало се дърпах, викам й абе тия 5 долара ще ги дадем за двоен чийзбургер или плодово смути. Тя настоя, пусна фиша и след 2 седмици станахме милионери.

- Това ли е цялата история? - попитах аз.

- Ами горе-долу, да.

- Няма ли някаква личностна драма, някакво просветление, нещо мотивиращо да кажете как ви се е променил животът?

- Еми то ние преди това обичахме морето и да си караме лодката. Ние пак сме си същите хора, пак си караме сърфа, пак сме в морето. Просто си купихме яхта и наехме екипаж и не се тревожим за сметките и данъците. Но не мисля, че животът ни се е променил толкова много. А иначе какво да ви кажа, станахме милионери с късмет. Не мога да ви кажа нещо от типа на "следвай мечтите си, не се отказвай, работа, работа, работа" и т.н.


Лежах си на шезлонга и си мислех тия какви пичове са. Понякога животът колко е прост. Седиш си, гледаш си хоризонта и си щастлив.


- Професоре, вие ми изглеждате като начетен човек, имате ли си любима книга, някоя, която може и на нас да препоръчате? - попита Моли.

- Глей ся, девойко, най-любимият ми роман е Ана Каренина.

- Наистина ли?- учудено попитахме и тримата в един глас.

- Не бе, не бе, шегувам се. Ана Каренина. Аз такива тежки романи не чета. Тъпо ми е.

- Ама то това не е ли класика бе професоре? - намесих се аз. - Т.е. аз не съм го чел, ама все пак.

- Класика. Айде бе. Някакви любовни триъгълници на някави снобари от 19-ти век. Ох, ах, Вронски какво казал, Кити как го погледнала, Ана какво видяла, оня как му станало тъжно. Ако искате наистина стойностна литература бих ви препоръчал Жул Верн, Робърт Луис Стивънсън, Пол Теру и Уилям Дефо.

- Даниел Дефо.

- Аааа, да де, Даниел, Даниел.

- А вие двамата откъде казахте, че идвате? - Моли попита.

- От България.

- Оооо, България, Кубрат Пулев, Стоичков, Бербатов, знаем я България. Мачкай Гришо нали? А вие някакво изследване ли правите?

- Да. - лаконично отговори професорът.

- Знаете ли, понеже много дълбоко сме съпричастни с вашата кауза ще ви дадем 300 000 долара да довършите започнатото. Ние не разбираме много от наука, но нямаме нищо против да подпомогнем едни такива будни и амбициозни хора, които се борят за един по-просветен свят. Скоро наближаваме Хавайските острови. Ако искате можем да се отклоним, да ви оставим там и да продължите изследването си със самолет, тъй като имаме още бая да се лашкаме до Хаити. Ние ще ви черпим и билетите.


С професора се настанихме в хотел Ritz-Carlton на остров Мауи. Двамата си взехме два отделни президентски апартамента. Първоначално пиколото не искаше да ни допусне в хотела, заради външния ни вид (нали си бяхме изпокъсали дрехите през ония храсталаци). Много неприятен тип. Не стига, че не му създавахме работа да ни носи багажа, а и не искаше да ни допусне. Рецепционистката също ни връчи картите към апартаментите с неохота. И за двамата не оставихме бакшиш.


- Младеж, аз викам след 30 минути да се чакаме пред хотела. Трябва да обиколим да си накупим разни дрехи и такива неща от първа необходимост.


Досега и двамата никога не си бяхме купували истински швейцарски часовници. Продвачката беше много любезна и детайлно ни обясни какво ги прави уникални. Tag Heuer-a от Слънчака го смених с Omega от Хаваите. Купихме си тениски и панталони на другите дизайнерски марки, дето само ги бях гледал по списанията във фризьорските салони. Не бяха нещо кой знае какво, ама ми седяха добре. После се заехме да правим планове накъде да пътуваме пак. Купихме си един MacBookAir, отворихме Google Earth и започнахме да гледаме. Бяхме седнали в МакДоналдс и малко беше слаб сигнала на Wi-Fi-а. Изнервихме се и се върнахме в хотела да ги гледаме местата.


Хрумна ми да напиша в Google просто "най-отдалеченото населено място на света". Това място моментално ни грабна вниманието. Беше точно остров тип "бивш френски император в изгнание".


- Съгласен ли си, младеж?

- Да.

- Значи отиваме в Единбург... Единбург на Седемте морета!


Остров Триста да Куня се намираше в центъра на Южния Атлантик на близо 2500 км от най-близкия материк. Имаше само едно градче на него с население от 250 души, което носеше това гръмко име. Логистиката беше проста. Щяхме първо да вземем самолет до Лос Анджелис, оттам пък ще летим до Рио де Жанейро. Тъй като на самия остров няма летище, единственият начин да се стигне до него е с лодка. И така, както го гледахме, разстоянието от Рио до Триста е само 3300 км.




Взехме си възможно най-луксозната класа и в двата полета. Беше забавно. Ядохме сьомги, черни хайвери, френски сирена, италиански колбаси, къпахме се с шампоанчета от екзотични цветя. Къпахме се, защото имахме и баня в самолета, като в клипчетата на Кейси Найстат. Професорът пак закачаше стюардесите, но те стриктно спазваха правилата на авиолиниите и само му се усмихваха фалшиво. Ей начи, две думи не можеш да размениш с тях, като войници бяха обучени. Те бяха свикнали с разглезените пасажери, но и заплащането, което получаваха ги въздържаше да не набият по един шамар на някой досадник като професора.


Пристигайки в световната столица на футбола и пачангата, се качихме на кораб, пренасящ стоки до Кейптаун. Щеше да направи няколко спирки по пътя си и една от тях беше нашият остров. Екипажът беше разнороден, бяха моряци дошли от целия свят да изкарват пари. Плаването беше дълго, но пък за сметка на това имаше какво да си кажем с останалите. Горе-долу всички бяха на принципа да се гърчат в половината част от годината, да гният по палубите, да се лашкат в бурните води на океана и после със спечелените пари да си живеят живота през останалото време. За някои от тях заплатата беше в пъти по-висока от средната месечна заплата в страните, в които живееха. Всички вършеха една и съща работа, а се връщаха по родните си места с различни финансови възможности. Имаше един норвежец ни разправяше, че шестмесечната му заплатата на кораба е малко по-ниска от средния годишен доход в страната му и обмислял да се премести да живее в Испания. Вика, че също в Норвегия са много високи данъците и зимата е твърде гадна.


Всички моряци си купуваха едни и същи неща, като позабогатеят малко - коли, къщи, апартаменти, красиви жени. Интересното беше, че въпреки естеството на тяхната работа да пътуват по много, не чух някой после да харчи пари за екскурзии и туризъм. За тях пътуването беше просто доходоносна работа, която не изисква кой знае какво мислене и която се възползва от разликите в цените и заплатите. Това беше проверена схема, а хората, които не участват в нея са просто балъци, които мрънкат, че било нечестно. Е то и аз, ако не ми бяха откраднали куфара с чесновите изделия, сигурно щях да направя голям марж в печалбата.


След дългото плаване най-накрая достигнахме до Триста да Куня. Беше вулканичен остров и фактически представляваше една планина. Градчето беше разположено в единствената равнина на острова, където отглеждаха и селскостопанската си продукция. Уникално място, но се чувстваш и малко странно. Около теб има само океан и следващият кораб, който ще пристигне е след 3 седмици. Пейзажът напомняше на северните части на Шотландия и Ирландия. Снимките и видеата, които заснемахме с професора не можеха да запечатат самото чувство да си тук. Те щяха да послужат само за развлекателна цел, когато ги публикуваме официално.


Тъй като на самия остров нямаше хотели, спяхме в къщата на Ърл. Той беше роден на острова и беше прекарал целия си живот тук. В момента работеше като свещеник в църквата и като барман. Една вечер след снимките, които правихме през деня, го подхванахме да ни разкаже повече за острова и за себе си.


- Момчета аз тука съм си роден, не съм бил на острова само като бях студент през 60-те. Учих в Англия за инженер, ама не ми хареса там, много е претъпкано. Върнах се тук на спокойствие. Занимавам се със стадото, тук нали гледаме много овце, ремонтирам, каквото има да се ремонтира в селото. Направиха ме и свещеник, понеже аз проектирах църквата, въпреки че нито аз, нито съседите ми бяхме религиозни.

- За какво тогава сте си построили църква, като не сте религиозни?

- От скука. А и придава повече чар на градчето. И все пак да спазваме някакви ритуали да се забавляваме. Мен ме направиха и барман, защото проектирах и бара, между другото.

- Вие тук явно си обичате острова, но все пак не се ли изкушавате да живеете в цивилизования свят. Ако толкова искате, може да живеете в северните провинции на Великобритания, там и ландшафтът, и природата, и спокойствието са същите. Само че ще ви доставят храната по-бързо, ще имате повече удобства, ще имате по-добър интернет, ще карате кола и т.н.

- Да бе и да работим по цял ден в някой завод или в офис. Не мерси, тука сме си добре. Тука сами сме си шефове. Нямаме работно време, не се конкурираме с никого, даже напротив, помагаме си повече, отколкото в "цивилизования" свят. А и тука няма престъпност, няма интриги, всички се познаваме, не заключваме дори вратите на къщите. Имаме само един полицай, който служи само за да организира разни събития и да пише документи, когато ни доставят стоки. Вие сигурно виждате в нашето малко общество ограниченията и недостатъците, но ние виждаме свободата. Имаме дргуи ценности, други мотиви да се трудим, да живеем. Не сме зависими от парите. В момента дори да ни дадете 1 милион пак ще си продължим по старому, то вижте, че няма къде и за какво да ги похарчим. На овцете ли да платим да ни дават повече вълна?


Професор Позитронов изглеждаше безкрайно заинтригуван от разсъжденията на Ърл. Не те трябваше да вземат пример от нашия свят, а ние от техния. Такава му беше идеята. И двамата бяхме спрели да си записваме в бележника и просто слушахме какво има да ни каже човекът.


- Ние сме щастливи хора, не си мислете, че не сме. Сигурно се чудите как. Просто нашият праг на щастие е много нисък. Това е. Всяка сутрин се събуждам с гледка към върха на вулкана, безкрайния морски хоризонт, разбиващите се вълни, наситенозелените пасища и поляни. Пия кафето си без да бързам, правя си разходка всяка сутрин преди да се захвана с ангажиментите за деня. Вечер се събираме, говорим си със съседите. Времето, което имаме, ни позволява да съзерцаваме природата и да мислим по философските въпроси, свързани с нея. Когато е хубаво времето се качваме до върха на вулкана, ловим риба в морето, правим футболни мачлета всеки уикенд. Повтаряемостта на нашето ежедневие не ни изцежда, тя ни зарежда. Докато във вашия свят ежедневието е сиво, изморително, тягостно, досадно, фалшиво. Но във всяко нещо има баланс. Вашата компенсация са удобствата, които получавате, възможността да пътувате, да използвате най-новите технологии, да ходите на кино, на театър, да имате достъп до най-модерните постижения на медицината. Тук някой, ако му стане лошо с подръчни средства го лекуваме.



- Според вас кое е нещото, което е най-големият недостатък на нашия обществен модел? - попитах аз, колкото и клиширано да звучеше въпросът ми.

- Най-големият недостатък? Субективно е да знаете. Неща, които аз ги виждам като недостатък, вие ги виждате като предимство. Но мисля, че е стремежът към прогреса.


И двамата с професора се облещихме от този отговор. Винаги съм смятал, че е интересно да чуеш мнението на други хора, но такова разсъждение ми се струва направо абсурдно.


- Какво точно имате предвид? Тук трябва да кажа, че съм крайно несъгласен с вас! - намеси се професорът, който беше фен на Кайзен.

- Всяка една цивилизация към какво се стреми? - рязко попита Ърл.

- Тук ще влезна във вашата логика на разсъждение и бих казал, че се стреми към осигуряването на щастието на своя народ. А това става чрез осигуряването на необходим жизнен стандарт и чрез установяването на ред и законност, които го поддържат.

- Можете ли да дефинирате обаче необходим жизнен стандарт? И изобщо смятате ли, че човешкото "щастие" може да бъде задоволено от държавата? Може ли хората да бъдат "заситени", професоре? Има ли дефиниция за това какво е достатъчно?

- Защо ще трябва да има дефиниция? Човек може да се развива неограничено, прогресът може да бъде безкраен процес на теория.

- Но на практика живеем в ограничен свят. Ако трябва да направим някаква графика, която показва жизенения цикъл на една цивилизация, то тя ще има формата на камбана. Апогеят е върхът на камбаната, който го достигаме несъзнателно. Парадоксът е, че прогресът ни убива! Ще дам един елементарен пример, който ми идва на ум. Нубийската империя се развива на животворните почви край река Нил. Както знаете, само тесните ивици край бреговете на най-дългата река в света са годни за живеене. Напредъкът на тяхната цивилизация и увеличаващото се население обаче ги принуждава да използват до последно ресурсите на тази малка по площ земя. След връхната точка следва рязкото спускане надолу и изчезването на държавата на древните нубийци.


- Но това не означава, че техните постижения са били забравени. Може да се каже, че всяка една цивилизация със своите открития и знания е допринасяла за развитието на човечеството като цяло. Стремежът към прогреса е допринесъл за това да сме един глобален свят в момента и да имаме този висок жизнен стандарт.

- Така е да. Но можем и да приемем, че графиката на развитието на всяка цивилизация е просто един микромодел, а общо за човечеството графиката на развитието е сумата от всичките други графики, т.е. макромоделът. И в момента се движим и се намираме в някоя точка от графиката. Чували сте за глобалното затопляне и за климатичните промени? Вие приемате, че прогресът може да бъде безкраен процес. Аз смятам, че той не е, тъй като живеем в свят с физически ограничения и рано или късно достигаме границите на физически реалното и възможното.

- И предполагам имате теоретичен сценарии, в който, ако забавим или спрем прогреса си, ще удължим и ще подобрим живота на сегашната човешка цивилизация.

- Професоре, всеки човек има теоретичен модел в главата си за това какъв е светът и какъв трябва да бъде. Това осмисля нашето битие изцяло. За човек като мен, който цял живот живее на този остров е логично да мисля така. За вас е друго. Ако сте примерно религиозен може би е трето. Мнения има, колкото искаш. Но е добре човек да спори с другите, да споделя какво мисли. Може и да не съм прав, но ви казах. Аристотел го е казал преди повече от 2000 години: "В спора се ражда истината".

- Зависи за какво спориш.- допълних аз.

- Никога не съм се опитвал да натяквам на някого моите разсъждения. -продължи Ърл. - Но пък винаги съм се опитвал да разбера какво стои зад идеите на този срещу мен. Понякога, колкото и абсурдно да звучат, може да научиш нещо. Най-малкото после можеш да разказваш вицове за тях. Айде стига за тая вечер с тия философски теми, че ме заболя главата. Дайте да опържа картофки и да пуснем някой екшън филм със Скалата да позяпаме.

- Добре се измъкна. - отсече Позитронов. - Поне ще ви дам оценка 10/10 за спокойствието на острова, като пиша книгата. Въпреки че ми скъса нервите с твойте разсъждения.

 

Край на част IV





































24 views0 comments

Recent Posts

See All
bottom of page