Search
  • Victor Goleminov

Ароматът на свободата

Къс разказ от Национален ежегоден литературен конкурс "Дивото" 2020

 

Спомням си от ученическите години задачите по математика, в които определени функции могат да преминават от минус безкрайност в плюс безкрайност в координатната система само при смяната на едно число. Последните месеци именно това се случи с живота ми. Тъкмо бях завършил магистратурата си по счетоводство и контрол и си бях намерил престижна работа в една от големите фирми, занимаващи се с финанси и консултантски услуги. Бях започнал да градя кариера, да си подреждам нещата в живота и да печеля пари. И така няма да забравя дните, в които стана ясно, че се задава тежка криза – финансова, здравна, социална, икономическа, но най-вече: духовна. Коронавирусът ни хвана неподготвени.

Фирмата, в която работех първо обяви, че ще работим една седмица от вкъщи, после станаха две и така мина месец. След това ме уволниха и останах безработен, както много мои други приятели. В началото ме беше обзело отчаяние. Дните се нижеха монотонно, новините ставаха все по-тревожни, хората бяха нервни, имаше неяснота относно бъдещето. Животът беше придобил формата на трагедия. Ходейки из софийските улици, виждах една нескончаема вътрешна болка у хората. Не само това, но и естеството на вируса караше обществото да бъде разделено в общата несрета. Опасен ли е, не е ли, кой засяга, кой не засяга, кой е виновен за него?


Мина време и започнаха да разхлабват мерките, като най-радостен бях, когато премахнаха КПП-тата. Толкова много бях изморен от ситуацията и психически, и физически се чувствах като парцал. Трябваха ми няколко дена да избягам от градското еднообразие. Лошото беше, че бях много зле финансово, разчитах главно на спестяванията си и с голяма мъка преглеждах цените на хотелите, в които преди бях отсядал по нашите курорти. С голяма неохота трябваше да убедя вътрешното си аз, че би било неразумно да почивам на хотел предвид ситуацията.

По наследство ми беше останала една дървена къща над Говедарци, която не беше ползвана от години, та седеше зарязана и забравена. Най-вероятно беше треволясала и мухлясала, ако изобщо седеше права. От скука реших да отида дотам да видя какво става, може да реша и да я продам или поне да я почистя.


България е една силно контрастна страна и винаги съм се изумявал как за малко повече от час от София можеш да достигнеш до толкова диви и неопетнени места. Колата оставих на една от последните улици в селото, тъй като до къщата се вървеше пеша около 30 минути по горска пътека, правена някога само за тази постройка. Самата пътека почти беше заличена от вечно разрастващата се флора, но все пак успях да достигна къщата. Бях приятно изненадан, че все още не се беше срутила. Тя беше малка, едноетажна и беше по-прилична на схлупена колиба, да не кажа коптор. Бидейки обаче семпла и миниатюрна, прецених, че много лесно бих я обновил и освежил с минимални разноски за материали, без да наемам майстори, водопроводчици и т.н.





Отделих една седмица за ремонт на къщурката, както вече започнах мислено да я назовавам. Макар да използвах евтини материали, влагах много любов и старание при ремонта. Изпитвах наслада да видя резултатите на моето въображение. Познавах приятели, които имаха хубави и големи къщи, но все нещо ги оправяха, доизкусуряваха, ремонтираха. То е вярно, че един апартамент или къща изисква вечна поддръжка и грижи, но аз реших, че достатъчно съм отделял внимание на материалното. Поставих няколко шишарки по средата на масата, с което символично приключих ремонта. Изтичах на петдесетина метра от къщата да я погледна и искрено се зарадвах като видях живописната гледка. Малка красива къщичка насред гъстата борова гора. В офиса си спомням, че имахме закачени по стените снимки на природни гледки, които ни се струваха толкова далечни за нашите градски работни персони. А ето, че сега пред мен, наживо, аз съзерцавах това, което много хора само гледат в интернет. Мисля, че всеки човек си е пожелавал да прекара поне една нощ в уюта на горска къща.


Уморен, но изпълнен от съзидателния труд и чистия въздух, съм заспал към 22:00, което за градските стандарти е все едно да си „легнеш с кокошките“. Компенсирах с ранното ставане към 6:00 при първите слънчеви лъчи и пойната песен на червеногръдки, дроздове и другите мелодични обитатели на планината. Направих си кафе на кубинска кафеварка и седнах отвън директно на тревата, тъй като нямах веранда или тераса. Кафето нямаше нищо общо със скъпите италиански еспресота, които си купувах напът към офиса. Но точно в този блажен утринен момент, примесено с арматния боров въздух и свежия планински повей, обикновеното ми кафе имаше стократно по-хубав вкус от всяка друга напитка, консумирана в града. Около мене подскачаше горска зидарка, която като че ли проявяваше любопитство към мен. Начупих малко трохи от хляб и ги разхвърлях насред поляната да се наслаждавам на птичките, които долитаха. Някои ядяха директно от земята, други си го отнасяха по гнездата.



Имаше дни, в които ходех да ловя риба от Черни Искър и така се запознах с местните жители. От тях научих, че дъновистите наричали езерото, от което извира тази река Езерото на Чистотата. Имаше една естествена непринуденост в нашите разговори, селската душа не познаваше оная сложност на градските взаимоотношения. Ловяхме пъстърви и лещанки и в този момент, макар да бяхме толкова различни от гледна точка на ,,CV“ (колко я обичаме тая дума в академичните и корпоративни среди), ние бяхме завързали едни общочовешки разговори за природата, за реколтата, за простичкия селски живот, за малките неща в живота. Животът тук беше зависим от природните условия и това караше хората да бъдат задружни и да си помагат, това беше въпрос и на оцеляване.


За мен беше удивително как в списъка с техните проблеми бяха съприкосновенията с мечки, вълци и лисици! В цивилизования свят тези животни бяха възприемани като експонати в зоопарка или като обекти на документалните филми по научните канали, докато тук имаше реална възможност да ги срещнеш. Имаха и проблеми с тях, когато лисица отмъкне някоя кокошка или вълци нападнат стадото и т.н. Самият аз бях проявил неблагоразумието да ингорирам реалната възможност за среща с диво животно. След един приятен следобед, прекаран в Говедарци, се бях запътил към къщата, докато през ума ми си прескачаха все приятни мисли, породени от обстановката и хората.


Излизайки на полянката, където беше къщурката ми, заварих възможно най-страшната гледка, която можеш да видиш по нашите географски ширини: мечка с нейното малко. Явно бяха надушили храните, които бях оставил на масата. Бях забравил да затворя прозорците и досега се бяха чудили как да се вмъкнат вътре. При моята поява и двете същества се стъписаха и се обърнаха към мен. Бях слушал достатъчно ловджийски разкази, за да знам за силата, скоростта и издръжливостта на това масивно животно.


Всичката мисловна енергия, която бях вложил през годините в моето образование и работа, всичките емоции и спомени, които бях съхранил, всичките материални принадлежности, на които бях собственик, сега бяха изправени пред тотална забрава. Моят живот, моето съществуване бяха в ръцете на този звяр, тази грамада беше моят съдник. Един удар с тази лапа беше достатъчен да ме прати в небитието. Колкото повече се гледахме с мечката, толкова повече потъвах в нейните черни очи. Какво красиво създание, каква стихия, носеща в себе си такава огромна мощ и енергия. Човешкият организъм възприема напрегнатите минути като часове, но най-накрая мечката реши, че не й се занимава нито с мен, нито с храната ми. Бях сигурен, че и тя беше толкова уплашена, колкото мен, но тя ме превъзхождаше и можеше каквото иска да отнеме: живота или храната ми или и двете.



След подобни преживявания повечето нормални хора биха се отказали да посещават гората и природата изцяло. Но тази среща ми припомни истинската стойност на живота. „Memento mori“ бяха казали римляните, „помни, че си смъртен“. Големият град с неговото изкуствено чувство на важност отнемаше от хората представата, че сме част от живата природа. Отнемаше ни щастието. Близостта до тревата, реката, цветята, гората, животните, това ни изпълваше естествените духовни потребности. В природата се съдържаше най-мъдрата житейска философия, повече от всички други книги на света.


Успокоих се и си отдъхнах, съдбата беше благосклонна към мен. Бях благодарен на късмета, че ми подари шанса да ценя за години напред, надявам се, новоотркития за мен нов свят. Ех, тази прекрасна Рила планина. Как успя да примами към себе си толкова много художници, поети, писатели, фотографи, мислители, философи, спортисти, туристи, планинари, ловци и дори царе. Много съм пътувал из чужбина и много места съм видял, но надали другаде съм изпитал такова душевно удовлетворение от това да си пия сутрешното кафе, легнал насред тревата и дивите ягоди, гледайки върховете на високите стройни борове. Досега никога не ми се беше случвало в моята собствена компания да се усмихна. Усмихнах си се на себе си, на птичките, на весело бръмчащите пчелички, на цветята, на слънцето. Бях сам, но не и самотен. Аз съм щастлив човек.

Край

89 views0 comments

Recent Posts

See All